Moky To: 2013

петък, 6 декември 2013 г.

удобните обувки

Обичам да прехвърлям по някоя мъдра мисъл за живота поне веднъж дневно. Все едно да си погледна късметчето към кафето. Интересно как доста често прочитам точно, ама точно това, което ме засяга в момента.

Една такава мисъл вчера ми пасна като направена по поръчка обувка: «Когато вземаш решение за живота си, използвай принципа за новите обувки - другите могат да кажат как ти стоят, но само ти знаеш дали са ти удобни!» Почувствах някакво облекчение, че не само аз тихичко си казвам «Ето така трябва да правя!»

Замислих се колко често постъпвам пряко «разумното» решение и как близките ми хора вече служебно казват: «Знам, че няма да ме послушаш и ще постъпиш както си решила, но все пак..» Няма все пак! Не разбрахте ли? Правилни и грешни решения има само принципно. И да, принципите са нещо важно, хубаво и полезно, но животът не е математика и изключенията често са повече от правилото. Няма две идентични ситуации, няма две еднакви души, какво остава да има идентична комбинация от такива.

Затова заявявам отново – дори някой да иска и успее да обуе моите обувки, пак няма да усети какво и къде точно ми убива, нито да му доставят същото комфортно усещане, както на мен.

Изпитвам жал към хората, които стъпват «като в паници» или едва крачат от мазоли, но не сменят обувките си, само защото «трябва да са с тези»! Но пък всеки сам е отговорен за решенията, които взима и винаги сам си носи последствията от тях. А това на какво да позовем преценката си също е решение.

Аз решавам да си нося удобните обувки!

вторник, 19 ноември 2013 г.

празната възглавница

    Поглеждам часовника – 6,08. Будна съм вече почти от час. Не заради алармата на телефона. Заради камбаната в сърцето. Онази, най-старата на света, която кънти, когато нещо е умряло. Още една част от сърцето ми... безвъзвратно унищожена, но носеща постоянна болка.
   Не мога да стана от леглото. Там ме държи най-хубавото нещо – дъщеря ми. Гушнала се е в мен и спи спокойно с цялата си невинност. Протяга ръчичка и я увива около врата ми. А аз си мисля защо вместо да се наслаждавам на това, будувам с мисълта, че няма друга ръка, която да гушне мен и друг врат, около който аз да увия ръка.
   Първо се замислям за ценностите. Не, не е това. После за даденостите. И това не е. Приоритети, светоглед? Тц! Сещам се дори за пирамидата на потребностите. Сигурно има поне 5 теории и начина да се обясни поредната ми безсънна нощ. Вероятно дори са повече.
   Не мисля, че е алчност да имаш неща, които милиони хора по света нямат и пак да копнееш за нещо. Благодарна съм, че не пиша тези редове от някоя болница. Благодарна съм, че дори имам въможността да ги пиша. Защото мога да чета, защото имам ток и компютър, интернет дори. Не съм свита в кашон на някоя гара. Имам и хладилник, с храна в него. Поглеждам тревожно часовника, защото ще закъснея за работа. Да и това имам. А до мен сладко се протяга мечтата, за която се борих 6 години. Какво повече искам ли? И аз си зададох този въпрос. За пореден път.
   Има ли аспекти в живота ни, които ако са оплескани се чувстваме зле? Универсални ли са? Защо не можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на това, което имаме, без да мислим за това, което ни липсва?
   Признавам си, че ми е трудно да преценя в каква степен приемам някои неща за даденост и доколко това влияе на везните ми. Знам обаче какво ги вади от равновесие и едно от тях е усещането за любов. Когато то е подложено на съмнение, сякаш всичко в мен се срива. Опитвам да компенсирам с работа, с творчество, с ежедневни занимания, които да отвличат вниманието ми и да запълват времето ми. Обръщам се към приятелите си, прегръщам дъщеря си, но вечер, когато заспивам сама и се събуждам пак така... е тогава е най-трудно.
   Със сигурност празната възглавница е въпрос на мой избор. Между какво е трябвало да избирам обаче е значителен фактор. Това уви не прави усещането по-приятно.
   Иска ми се да завърша тези мисли с някой позитивен апел или с крилата фраза, но нищо не ми се струва подходящо. Затова просто ще кажа – ето какво ме държа будна... и тази нощ.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Съветите на Софи III

Инатът или как да постигнем всичко, което искаме

    Чувала съм мама да казва, че поставянето на цели и постигането им било нещо важно. Аз съм още малка и затова и целите ми са малки - да се повозя на любимата въртележка, да получа онази страхотна кукла, която видях в магазина, да си хапна шоколад, да си легна по-късно... ей такива неща.
   Ето как постигам всичко това:
   * Винаги първо опитвам "с добро". Това е обратното на "насила". Мама все повтаря, че така било за предпочитане. Не мога да не се съглася. Усмивки и мили очи - така правя аз.
   * Ако не се получи, започвам да се моля и да се пазаря. Това не знам какво означава, но мама не го одобрява, защото когато й кажа "моля те, само още веднъж", тя казва: "не се пазари!" Все пак не пречи да опиташ, може и да се съгласи да те пусне на въртележката, ако си хапнеш кремчето или се съгласиш на друго "важно и полезно нещо".
   * В повечето случаи обаче, мама казва: "НЕ". Тук е моментът да не се откажеш! Настоявай! Повтаряй, искай пак!
   * Започни да правиш всичко, което дразни мама. Дърпай я за крачола, викай, хлипай, реви, тропай с крак, легни демонстративно на земята (внимавай да не е в някоя локва, защото тогава ще я вбесиш и ще загубиш битката, заради новото провинение, а и е неприятно да си мокър и да те преобличат на улицата). Идеята е да я накараш да ти каже: "Добре, айде, само престани!"
   * Воала! Целта е постигната! Не забравяй, че това е битка, в която по-търпеливият печели. Всеки отказ на мама от първоначалното "не" е доказателство, че може тя първа да се предаде.
   Допълнителни трикове:
   * Добре е да се отказаваш от време на време от спора, за да не накараш мама да предприеме по-крайни мерки. Не забравяй, че все пак родителите имат повече търпение от нас, а и знаят някои трикове. Ако се опитат да те разсеят с нещо друго интересно, не забравяй по-късно пак да опиташ. Интересното е, че те решават, че е голяма работа дето не си забравил и понякога дори поощряват това качество като ти позволяват исканото като награда.
   * Поискай първо нещо друго, което знаеш, че мама ще ти откаже. След това второ и тогава това, което най-силно желаеш. Има голяма вероятност мама да се притесни, че все ти отказва и най-накрая да ти разреши да постигнеш набелязаната първоначално цел.
   И така - това е моят скромен опит. Утре имам уговорка да обменим още идеи с едно по-голямо и печено момиче на нашата детска площадка. Тя сигурно има повече опит - все пак е на 5 години!

сряда, 13 ноември 2013 г.

5 причини, поради които детето в мен обича Коледа, макар вече да не вярва в добрия старец

   Коледа наближава. Календарът ми не мисли така, но щандовете в магазините усърно ме подсещат, че е време да се замисля над декорацията на дома и избора на подаръци.
   И макар вече да знам, че не добрият белобрад старец пуска подаръците през комина, детето в мен се вълнува много по това време на годината. Ето защо:
   Подаръците
   Не познавам човек, който не обича подаръци. Може би такива са просто хората около мен... и аз не правя изключение! Признавам си, че дори ми доставя по-голямо удоволствие да избирам и подарявам, отколкото да получавам. Да видиш усмивката на любим човек, след като разопакова изненадата ти е нещо неповторимо!
   Украсата
Е, не е ли по-красив градът, когато е облян в светлини и цветове? Аз лично никога не бързам да сваля украсата след празниците. Почти всяка година оставям част от нея до края на януари. Дори ми се иска целогодишно да виси някъде у дома поне един гирлянд с лампички. Ей така, да ми е светло всеки ден.
   Семейните събирания
   В забързаното ежедневие (това направо си стана устойчиво словосъчетание) все по-рядко успяваме да отделим време не само за приятелите, но и за семейството си. Чудесен повод да се съберем, да си поговорим, да прекараме време заедно.
   Приповдигнатото настроение
   Дали е коледен дух или радост, че предстоят почивни дни, повечето хора определено са някак по-усмихнати с наближаването на Коледа. Може и да е временно, но малко оптимизъм никога не вреди. А и без това напоследък в страната ни липсват поводи за това.
   Ароматът на портокали и канела
   Няма как да не спомена и слабостта си към всичко, което гали сетивата ми. Не само очите и сърцето ми се пълнят с ухание от красотата наоколо и веселото настроение. Ароматите на Коледа ми създават усещането за уют и топлина. Портокали, мандарини, канела, мед, свещи, огън в камината... ммм обичам да ми мирише така!
   И аз като децата си казвам - ехаааааааааа, Коледа наближавааа!

сряда, 30 октомври 2013 г.

Съжалявам, мястото е заето

   Беше ми трудно да си призная, но фактите са си факти. Няма как някой да заеме място в сърцето ти, ако там се е настанил друг. И не си тръгва. Или по-точно не го пускаш да си тръгне.
Сами ли си причиняваме самотата? Ние ли спускаме бариерата за всеки следващ или вселената не ни го изпраща, защото още не сме готови? Струва ми се, че най-гадната степен на самотата е не когато си сам, а когато искаш някой конкретен да е до теб, а не е. Независимо от причината.
   Мога ли да съм господар на сърцето си и да кажа: "Господине, моля, освободете мястото!"? Уж няма невъзможни неща... а понякога нещо толкова просто се оказва най-трудното. Дори напрактика всичко да е приключило, понякога остава все още желанието, мечтата, надеждата. Да се откажеш дори от възможността още един миг да сте заедно - ето това понякога е препъни камък. Не мисля, че е въпрос на желание. По-скоро на копнеж. Това е проблемът - сърцето не може да бъде практично. Не и моето!
   Всъщност, макар да боли, не съм сигурна, че искам да се науча да обичам по друг начин...

сряда, 18 септември 2013 г.

мила дъще

Мила дъще,

Знаеш ли какво осъзнах? Ти не си моя, но аз съм твоя.

Как така ли? Много просто – никой никого не притежава, а и не бива!

Да, част от мен даде твоето начало. И ние винаги ще имаме нещо общо.

Ти растеше в мен, но само докато не стана готова да дишаш сама. Беше част от тялото ми само временно. Носех те и се грижех за теб, но не те притежавах. И така, както дойде моментът, в който да се отделиш от мен физически, ще дойде и този, в който ще поемеш сама по своя път.

Ти и аз сме две отделни личности. Аз бях до теб, когато започна своя живот, но се надявам да ме няма, когато го завършиш. Ние с теб вървим една до друга и макар да ми се иска още дълго да е така, знам, че пътят ни не е общ.

Вселената събира хората, за да си помагат. Тя ме направи твоя майка. Да се грижа за теб, докато станеш самостоятелна. Да те науча на това, което знам и мога. Ти, в замяна на това, ми носиш радост всеки миг, дефиниращ щастието ми и ме учиш на безусловна любов.

Частица от мен завинаги ще е част от теб. Частица от теб завинаги ще е част от мен.

Ти не си моя, но аз съм твоя. И за мен това е чест!

С обич, мама

петък, 13 септември 2013 г.

училищна суматоха

   С наближаването на 15 септември напрежението расте като геометрина прогресия. Но струва ми се повече у родителите, отколкото у бъдещите ученици. Особено тези на първолаците.
   Разтревожени майки изпълват телевизионния ефир, интернет пространството и темите за разговор в заведенията. За недостатъците на образователната ни система може дълго да се говори. И както всичко, свързано с възпитание и обучение, аспектите, които са сочени като трънливи, не са едни и същи. Но... един стана особено актуален в последните години и той ми се струва наистина съществен.
   Стресът! От новата социална роля (за първокласниците), от новите задължения и отговорности, от новия режим, от новите учители, от новите съученици... от всичко ново, което предстои. Чудя се обаче, защо това се изживява като негативна емоция, а не като радостно вълнение?... Защото всичко е въпрос на очаквания и предварителна настройка. И ние, родителите, сме тези, които рисуваме перспективата пред децата си и от нас зависи в какви цветове ще я окрасим.
   Преди ден-два, в сутрешен телевизионен блок, майка на бъдеща второкласничка се възмущаваше от сложността на учебния материал в първи клас, от огромното количество учебници и помагала, от целодневния престой на детето в училище и от какво ли още не. Всичко това правело ходенето на училище трудно и стресиращо за детето. Не можело ли като в еди-коя-си европейска държаво всичко да е под формата на игра. Бих могла да опонирам на всяко едно нейно недоволство и то аргуменирано, но не това е най-важното. През цялото време дъщеря й с тъжни очи обясняваше за стреса и трудностите, които е изживяла през изминалата година. Когато все пак дадоха думата и на учителката, поканена като страна в дискусията, тя се опита да каже, че не всичко е толкова черно и че децата с нетърпение очакват да видят съучениците си след ваканцията. С облекчение чух как момиченцето смутено сподели под нос и собствената си радост от това да ходи на училище...
   Майката подчерта как не си спомня на нея да й е било толкова трудно навремето. Ще вметна обаче, че нищо вече не е същото в училище - нито учебниците, нито съдържанието им, нито системата, но не са същите и: учителите, учениците, родителите, дисциплината, уважението и... отношението към цялата институция.
   Аз пък си спомням друго: очаквах с нетърпение 15 септември не само заради завърналите се от ваканция съученици. Знаех, че ме чакат нови неща за научаване, нови мигове за изживяване, нови приятелства за създаване. И за това имаха вина родителите ми. Никога няма да забравя как заедно се готвехме за новата учебна година. Подвързвахме тетрадки, лепяхме етикети, а мама красиво изписваше името ми на тях. Попълваше бележника и личната ми карта, приготвяше ми дрехите и новата панделка... каква гордост изпитвах! И не само че ми посочваха позитивите да съм ученичка, не само че правехме всичко заедно и това носеше допълнителна радост. Най-важното - никога не си позволяваха да коментират пред мен недостатъците на учителите, училищната организация, образователната система, качеството на учебниците, количеството на домашните работи, грешките в задачите и т.н. и т.н. Защото трудности и пробойни в българското училище имаше и тогава и те вероятно дори са били много повече от сега. Но настройката ни беше различна.
   Може и думите ми да ви се струват носталгично и по детски оцветени, но не си спомням ходенето на училище (само по себе си като дейност) да ме е стресирало.
Това искам и за детето си - да навлезе в живота на възрастните постепенно, уверено и с очакването за нещо хубаво.

събота, 31 август 2013 г.

за срещата ми със Слънцето

   Хубаво е, когато заспиш за по-дълго, някой да те събуди.
   За мен това направи Слънцето. Нали се сещате - топло погалва бузките, погъделичква нослето и предизвестява новия ден. Новото начало. То не го направи нарочно, просто Слънцето си е такова - свети и топли. Благодаря му, че изгря и над мен. Това промени всичко!
   Сега съм изпълнена с енергия и виждам Света по-ясно - като в слънчев ден. Живея и дишам с жажда и апетит. И се наслаждавам на всичко ново, което денят ми поднася.
   Веднъж полетяла обаче, подобно на Икар, аз исках да се приближа до Слънцето още и още. И съдбата ми беше същата - изпепели ме! Падайки надолу горях и плаках... Докато накрая съвсем се стопих и тупнах на земята.
   Но аз съм истински сървайвър. Феникс един вид. И тук на поляната, сред своите приятели - тревата и цветята, научих, че всеки има свое място в природата и от него зависи дали ще се наслаждава или ще се стреми към недостижимото.
   Аз пак ще летя, защото вече знам, че имам крила. И ще се усмихвам, защото цветята около мен са уханни.
   А то, Слънцето, ще продължи да си грее, но все там - далече от моята планета...
   Но пък нали вече съм будна!

неделя, 25 август 2013 г.

"Мéче!"

   Най-новата кодова дума у дома е "Мéче!" Изказана едновременно като молба, изпълнена с трепет, и в същото време ясна и категорична команда. Хубавото е, че с удоволствие изпълнявам нареждането и с не по-малко желание се наслаждавам, пускайки поредната порция "Маша и мечока".
   Не си спомням как попаднах на това бижу, творение на класическата руска анимационна школа, но скоро разбрах, че почти няма семейство с малко дете, в което сериите да не са записани в bookmark менюто. Направи ми впечатление, че родителите с усмивка повтарят някои от фразите на Маша - невероятно хлапе с огромни зелени очи, което непрекъснато опознава Света, обръщайки го с главата надолу.
   Интересно как много от нас припознават отрочето си в този събирателен образ на любопитното дете, което се превръща в истинско бедствие за всички пораснали, правейки типичното за всеки малчуган - да играе по цял ден! И ако може не само. И ако може всичко, което поиска, да се случва веднага. И ако не го получи, да настоява. И ако няма кой, да се справи по своя си начин - вривявайки всичко наоколо. Понякога дори буквално.
   Започнахте ли да се чудите що за мазохизъм е това да се забавлявам със същото, от което ми се приплаква в реалността? Ами причината е в другия герой - мечока. Огромен, добродушен, невероятно търпелив. Образът на родителя, който поправя щетите след Маша и се грижи за нея, макар да иска да се занимава със "сериозни" и "важни" неща. Като всеки родител. Онзи, на когото излиза пушек от ушите, но не може да заспи спокойно, докато не се увери, че мъничето е добре. Той не говори и въпреки успява да учи, възпитава и прави щастливо крехкото същество.
   Та, освен че се забавлявам заедно с дъщеря си, аз се уча как да бъда търпелива и находчива. Да приемам за естествено това, че се забърква в неприятности, чисто по детски, не осъзнавайки рисковете и последиците. И как моята роля не е да я науча да стои мирно и кротко, а да съм помощник в израстването й.
Насладете се на хумора, детайлите и прецизността на тези кратки, но забавни и поучителни анимационни серии. Убедена съм, че след няколко от тях и вие ще запеете "Зееемля в илюминаааторе!" Защото, повярвайте, от тази перспектива Земята наистина изглежда по-цветна!

петък, 23 август 2013 г.

кафето на една майка

От година и осем месеца аз не използвам алармата на телефона си. Защото се събуждам по най-хубавия начин – с дъщеря си. Всяка сутрин пълна догоре с енергия и ентусиазъм да посрещне новия ден! Честно, не знам как я генерира и дали няма начин да започне да я използва поне малко по-късно... но това е тя – малкият изследовател, жаден за живот!

След сутрешните ритуали в банята идва и моят ред да заредя батериите... с чаша живителна течност. Това отдавна обаче не случва по метода „да-седна-да-си-изпия-кафето”.

Навикът да излизаме всеки ден навън се създаде някак си естествено. Първоначално аз самата изпитвах нуждата да се измъкна от въртележката „памперс-кърмене-приспиване”, а и смятах, че детето е добре да подиша свеж въдух, бил той и зимен.

И така, първите месеци пиенето на кафе се оказа още по-голям кеф, щом малкото ангелче заспи блажено в количката, а аз подвия крак в компанията на приятелка или хубава книга.

Скоро обаче, да лежи по гръб и да гледа облаците се оказа недостатъчно за нарастващите интереси на дъщеря ми. С идването на пролетта дойде и желанието й да се навдига, да пипа, мачка и придърпва каквото има около себе си. Да оглежда разлистващите се дървета и общо взето всичко, което се движи и/ или издава звук. Все по-често замествах количката със слинг и кафепиенето стана домашно.

Невероятно е колко много започваш да се наслаждаша на нещо, което обичаш, но не можеш да си позволиш, когато ти се прииска. С овладяване на сядането и пролазването на малката ми изследователка, престоят вкъщи се превърна в обща игра, а разходките в поход. Опитах да пия кафе в крачка, но резултатът беше кафеви петна по мен и количката много, удоволствие – никакво.

А когато дъщеря ми проходи... свободното ми време буквално се занули и го изполвах предимно за нещо по-практично, като например да оправям щетите от неспирното й любопитство. Разните там домакински прозаичности вършех, вечер след като тя заминеше за страната на сънищата. О, какво блаженство беше да заспи навън, а аз да приседна на сянка... и да пия кафе на спокойствие!

Звуча ли ви вече като пристрастена? Чашата не беше задължително да е пълна с кафе, важен беше ритуалът – един вид медитация!

вторник, 23 юли 2013 г.

съветите на Софи II

отучването от памперс - как да се позабавляваш за сметка на мама

   Лято е. Наближава вторият ти рожен ден. Другите мами вече са посъветвали твоята да се опита да те отучи от памперса. Ето с какви номерца ти предлагам да поддържаш добрата й форма и в същото време да се отървеш от тази спарваща гадост, която все ти опасват около дупето. Най-накрая малко въздух и свобода!
   * използвай гърнето за столче, когато ти скимне - мама ще очаква да го напълниш, ще се радва, че го използваш (макар и не по предназначение) и ще ти обръща повече внимание;
   * понякога казвай "пи-пи", "чиш" или каквато друга кодова дума ти е предложила мама, дори да не ти се пишка. Тя ще припка радостно да носи гърнето и ще зареже поне за малко скучните си занимания;
   * изпикай се точно ДО гърнето. Ако мама започне да се кара, кажи невинно "опааа". Тя ще си помисли, че просто не си го уцелил и може да ти се размине;
   * ако мама започне прекалено много да се радва, че вече сядаш и използваш гърнето по предназначение, стани от него леко непохватно, побутвайки го с краче. Тук отново можете да използваш "опааа"-то;
   * много е забавно да видиш и как се променя щастливото изражение на мама, пляскайки ти одобрително, че вече сам ползваш гърнето, когато станеш и се опиташ да го вдигнеш и понесеш към банята;
   * използвай въображението си - гърнето може да се използва като количка за бутане, кутия за складиране на играчки, шапка, столче...
   * ако мама ти слага гащички, вместо памперс, имаш два варианта:
сядай на гърнето без да ги сваляш и се надявай чистите бройки да свършат бързо;
      когато си с гащи, пикай в тях, а когато не - използвай гърнето. Мама ще реши, че гащите те заблуждават и пречат на целта и ще спре да ти ги слага;
   * качи се нависоко, например на стол. Така ще опръскаш по-голяма площ;
   * ако мама все забравя да почисти столчето ти за хранене, използвай него за гърне. Гаранция, че ще го измие старателно. Този трик може да се използва за всяко друго място, което мама по една или друга причина е занемарила;
   * скрий гърнето в другата стая или под леглото, отиди при мама и недвусмислено й покажи, че не можеш да стискаш повече. Реакцията й е особено забавна, ако заподозре, че нуждата ти е "голяма";
   * имам за споделяне и още номера, но не те съветвам да ги правиш, ако поне малко обичаш мама...
   Не на последно място, не забравяй от време на време да показваш, че си усвоил дресировката, за да не обезсърчиш опитите на мама и да имаш поле за действие.

четвъртък, 11 юли 2013 г.

предай нататък

   Днес, в деня на човечността, си спомних отново за филма Pay It Forward. На пръв поглед типична холивудска сълзлива продукция, ама не. Не само заради тъжния край. А заради идеята, че ако всеки един от нас помогне на други трима, а всеки от тях на други трима... светът ще стане по-добър!
   Простичко, нали? Ами така е с всички детски идеи. Изчистени са от условности и предубеждения, с каквито ние възрастните обиновено осакатяваме всяка брилянтна хрумка.
   В София петима младежи, нарекли себе си "No limit", купиха хранителни продукти и ги раздадоха на бездомните, които срещат по улиците. Изуми ме обаче не толкова самият акт на милосърдие. Не че е малък. Впечатли ме причините, които момчетата изтъкнаха за постъпката си. "Правя го, защото има много хора, които са в нужда. Също така, го правя и за да мога да накарам другите на нашата възраст, даже и по-големи, да направят същото. Както ние бяхме подстрекани, така да се каже, от един клип на едни тийнейджъри от Америка. Ние се трогнахме от техния клип и решихме да направим същото и по този начин да направим нещо като верижна реация. И да стане така да се разраства доброто.", "Защото чувството да дариш усмивка е уникално, няма такова второ!", "За да събудим доброто в останалите..." Повтарям - това са момчета едва на 15 - 17 години.
   Не съм сигурна дали те осъзнават, че така няма да променят трайно живота на хората, на които помагат. Но не съм и сигурна, че попадат под това заблуждение. Чуйте отново причините, които изтъкват за постъпката си.
   Важна е частицата добро. Тя остава. Дори понякога само като спомен. Тя продължава да живее завинаги - като жест, като вяра в доброто, като символ на надеждата. Защото жестовете на човечност имат различни измерения, както за даряващя, така и за получаващия. И те МОГАТ да доведат до промяна. Защото доброто е заразно и се предава само от човек на човек.
   Не е нужно да ви говоря за дарителски кампании, нито за алтруизма като понятие. Безсмислено е да ви убеждавам във висшата степен на хуманност на донорството. Няма да ви подканвам да се присъдините към акцията на момчетата или да изпратите
sms на нуждаещ се от животоспасяваша операция...
   Защото ако вие не го почувствате отвътре, думите отвън остават празни.
   Ако ви е нужна причина, потърсете я. Или "предайте нататък" просто, защото някой някога е направил добро на вас.

петък, 28 юни 2013 г.

за народните будители на нашето време

Темата е доста обширна. Затова ще се спра само на един аспект.

Но преди това. Кои хора са народни будители? Ако отворим учебник по история, ще прочетем имената предимно на революционери, учители, поети и други религиозни и просветни дейци. Тъй като терминът навлиза в езика ни по времето на Българското Възраждане, енциклопедично бихме формулирали будител така: човек, който активно популяризира и извежда в приоритет знанието за националната история и правилната употреба на майчиния език, както и преклонението към родната култура и национален дух.

Нека погледнем по-съвременно на този термин. Кои са народните будители на нашето време? Очевидно е, че и в момента тече период на Възраждане. Или поне е видна нуждата от него. Кой и от какъв сън ни буди? Как го прави?

Тази вечер бях на моноспектакъла на Камен Донев "Лекция N 2 "Възгледите на един учител за всеобщата просвета"". (Първата част "Възгледите на еин учител за народното творчество" съм я посещавала два пъти през няколко години.) Втората е далеч по-сериозна и бих казала дори възпитателна. Отидете да гледате Камен Донев - титан на сцената и мисълта. Моля ви! За мен този творец е един от най-значимите народни будители на нашето време. Спектакъл с мисъл и послание. Почувствах се горда, че припознах убежденията и размислите си в неговите думи. Той няма да ви поучава. Той ще ви накара да се замислите. Ще ви подбутне, ще ви разбуди. Убедена съм. Но това не са само думи. Вие можете да срещнете Камен Донев и на улицата, сред протестиращите.

Така изглежда в моите очи будителят - човек с позиция, самосъзнание и ценности. Човек, имащ смелостта да заяви всичко това на висок глас. Човек, използващ дарените му от природата таланти, за нещо, което не просто ще остави следа. За нещо, което има смисъл и въздействие тук и сега.

неделя, 16 юни 2013 г.

Какво ни превърна от деца във възрастни II

децата живеят днес, а възрастните вчера и утре

   Замислих се за времевото измерение при децата и възрастните.
   За децата всичко се случва тук и сега. Опитайте се да обясните на едно 5-годишно хлапе, че утре ще му купите сладолед. Голям праз! Защо пък чак утре?! Не може ли сега? Пробвайте същото с още по-малко дете и с по-къс период. За 2-годишните малчугани "после" е прах в очите. Ние възрастните пък, гледаме все или напред, в очакване на нещо или още по-зле - ровим се назад в миналото.
   Идват ми наум 2 извода: С възрастта ставаме по-търпеливи и донякъде по-наивни, че това, което искаме може и да се случи някъде по нататък. Това е обнадеждаващо, защото истината е, че вкусната питка втасва бавно. Често умението да чакаме се възнаграждава. (Е, само ако е под формата на търпение, упоритост и постоянство, но това е друга тема.)
   Притеснява ме, обаче това, че губим способността да се наслаждаваме на тук и сега. Не е ли ясно, че когато днес се превърне във вчера, можем да изпитваме или носталгия или съжаление, т.е. нищо, което да ни радва? Има и още по-лош (според мен) вариант - в препускане да гоним утре, дори не сме забелязали днес.
   С годините сякаш пропорционално се увеличава и продължителността на всичко, което изживяваме. Удивително е колко бързо децата сменят не само настроението си, но и времето, за което се отдават на преживяването. Всякаш всичко се случва динамично и дори експлозивно. Качете го на въртележката и детското сърце е подскочило на мига, а не на 3-тата обиколка. Накарайте го да си тръгне по-рано от площадката за игра и краят на Света е настъпил, преди да сте довършили обяснението колко важна работа имате да вършите. Купувате нова кукла - спи с нея няколко дена (максимум) и повече не я поглежда. Процесът може да бъде ускорен, ако междувременно се появи нова играчка. Непознато момченце е взело кофичката му - рев, докато не намери с какво друго да си играе в пясъка.
   (Тук вероятно ако сте чели част първа на темата, вече си казвате "Да, бе, да! А разкаваше какво завидно постоянство изявяват децата, когато искат нещо." Не, не си противореча. Разглеждам всичко в мащаб. За едно 4-годишно дете половин часово настояване си е упоритост, именно на фона на горепосочените примери. От своя страна, вие какво грандиозно постигнахте с 30-минутно упорство?)
   Забележете обаче, как се променя всичко това с възрастта. На тийнейджъра ви ще му отнеме месеци, преди да поиска нов телефон или друг модел кецове. Но той и ще ви се цупи също толкова време, защото не го пуснахте на онзи купон.
   Помислете си сега за колежката, която вече втора година ви поздравява вяло и мрънка зад гърба ви, понеже на коледното парти танцувахте с колегата от Човешки ресурси, на когото тя беше хвърлила око. А колко време обсъждахте екскурзията до о. Тасос миналото лято? Още се усмихвате при спомена за първото "мамо" и за розата, с която се появи съпругът ви на първата среща, нали?
   Опитайте да си спомните всички любовни трепети, които сте имали от... ами от колкото назад можете да се върнете. Прави ли ви впечатление, че с възрастта все по-трудно хлътвахте до уши и все по-трудно понасяхте разделите? А в училище как беше? Всяко момче беше любовта на живота ви, скъсването беше като малка смърт, а появяването на нов обект на чувствата ви, зависим единствено от следващия купон или лагер.
   Какво се случва с нас? Дали просто не опознаваме по-добре времевите измерения на всичко случващо се, опит ли натрупваме или променяме начина, по който възприемаме Света?
   Иска ми се да мога да прекарвам повече време тук и сега. Да задържам за по-дълго хубавите преживявания и да забравям с лекота неприятните. Знаете ли кой ми помага да се справям все по-успешно с това си начинание? Дъщеря ми.
   Опитайте и вие да поглеждате, поне от време на време, на Света през детските очи. Повярвайте ми - не само е по-шарено и слънчево, но е и предимно с цветовете на дъгата. Защото няма нищо лошо в дъжда, а и той все някога спира.

понеделник, 10 юни 2013 г.

всеки има нужда от внимание

   Скоро мой приятел, на когото предстои да стане баща, ме попита кое според мен е най-важното нещо, което трябва да прави като родител. Отговорих му: "Винаги бъди сигурен, че дететото ти е убедено, че го обичаш и моля те, като приятел, родител и педагог, всеки ден му отделяй поне един час внимание."
   Живеем в свят, в който от жизнено важно значение е да си самостоятелен. Живеем във време на отчуждение и електронна комуникация. Живеем в стресирано ежедневие и нямаме време за нищо друго, освен за работа. И някакси с времето, ние възрастните сме се адаптирали към това (в една или друга степен). Но детето има потребност да усеща любов и закрила. А това не става като сложим в креватчето му плюшено мече с надпис "I Love You"!
   Човекът по природа е социално животно. "Нищо ново", ще си промърморите вие... "То пък един социум... Всички напоследък са изперкали!", ще добавите вече по-разпалено. Всички ние имаме нужда от личен контакт с други човешки същества. Макар да сме посвикнали с отчужението и дори преднамерено да го търсим. Но то ни липсва и всеки от нас го търси или компенсира по свой начин. Обаче всичко това има вкус на соево кюфте! Имитация. Заместител.
   Преди няколко дена се подложих на 7-часово пътуване с автобус. Осем години редовно пътувах между Пловдив и Варна и не помня да е имало случай, в който да не се запозная с някого и да си говорим през голяма част от времето. Хората сякаш само чакат повод да започнат разговор и веднъж преодоляли дистанцията на тишината, показват колко много им е липсвало това. Сякаш са мълчали с векове! Попитайте някого в метрото на коя спирка трябва да слезнете, за да стигнете до НДК и уверявам ви, ще си поговорите с човека до вас поне до следващата метростанция. Преди няколко дена пътувах пак до Варна. В автобуса разговаряха само хората, които пътуваха с вече познат спътник. Другите четяха, слушаха музика, ровеха си из телефоните или просто зяпаха през прозореца. Едва дочакаха автобусът да спре за почивка и залепиха по един мобилен телефон за ухото си. Аз също направих така... И си спомних с носталгия пътуванията с влак. Един да заговори в купето и всички други се включват на принципа на доминото. Веднъж дори завършихме пътуването с каре белот. А никой не понаваше никого преди това.
   Но да се върнем на децата. Те не се раждат с усвоени модели на заместващо общуване. Преди месец срещнах майката на бивш мой ученик. Потресе ме споделеното от нея през сълзи: "Г-жо Димитрова, вече общувам само с гърба на сина ми! Сяда на компютъра и не става от там. Дори не се обръща. Ама какво да направя?! Поне съм спокойна, че знам къде е и не се притеснявам дали не пие в някоя градинка или не взима наркотици..." Уважаема г-жо Х, замислете се, докато синът Ви растеше, колко пъти дойде при Вас, а Вие го отпратихте с така травиалното "Сега съм заета" или още по-грубото "Върви да си играеш и не ме занимавай с глупости!" Децата са адаптивни - бързо разбират, че възрастните са заети с "важни" неща и трябва сами да се оправят.
   Мили родители, не бъркайте самостоятелността със самосправянето! Не се учудвайте ако детето ви не споделя с вас, когато достигне възраст, в която вие се тревожите какво се случва с личния му живот. Тогава почти винаги е вече късно. Общувайте с детето си! На всяко ниво и във всяка дейност. И не чакайте то да има способността "да води смислен разговор". Защото всичко, което му се случва още от самото раждане Е смислено за него. Не се притеснявайте, че ще го задушите с вниманието си. В нашето ежедневие това е напрактика вече невъзможно.
   Детето има нужда от общуване и най-вече от вашето внимание. От вашето АКТИВНО внимание. Така то ще се почувства сигурно, обичано и прието от вас - значимия друг. Нека възпитаме у бъдещото поколение способността да общува и споделя, а не да се криe зад nickname или да живее в паралелна виртуална реалност.
   Не се заблуждавайте, че консумирате месо, похапвайки соево кюфте. И не се учудвайте, че след това ще усещате подуване и неприятен послевкус.

петък, 7 юни 2013 г.

"Помогни ми да се справя сам"

   Дъщеря ми е много активна и любознателна. Още от бебе. Предполагам като повечето деца.
   Едва пролазила, вече беше трудно да бъде ограничавана. Да си призная, първите падания бяха по-голям стрес за мен, отколкото за нея. Тя обаче много скоро ми показа, че не е рохко яйце и има вроден инстинкт за самосъхранение. Просто имаше нужда от време да започне да преценява по-реално ситуациите и обстановката. В това няма нищо страшно. Напротив. Това я направи по-внимателна, все по-бързо се успокояваше и даже често не реагираше на удряне или падане. И всеки път оцеляваше!
   Замислих се - коя е по-успешната тактика: постоянно да я придържам и да подвиквам "внимавай" или да й дам свободата сама да опознае пространството около себе си. Не ме разбирайте погрешно - ножовете вкъщи не стоят при играчките и не я водя да си играе по изоставени строежи.
   Да, вярно е, че проходи няколко месеца след като вече можеше да се придвижва, придържайки се за дивана, стола или бутайки коша с прането. Имаше нужа от повече увереност. Опитът й обаче от препъвания и прекатурвания, я направиха по-внимателна и когато се осмели да ходи без помощ, направо протича.
   Резултатът беше очевиден - на детската площадка рядко ми вярват колко е голяма, заради увереността и лекотата, с която се катери и си играе по различни видове приспособления.
   Принципът "учи детето да се учи само" или както още д-р Мария Монтесори го е формулирала "Помогни ми да се справя сам.", според мен е приложим във всички сфери на детското израстване. Самостоятелното дете е уверено дете. Опитът не е нещо лошо, а полезна основа за изграждането на характер и по-лесно преодоляване на препятствията.
   Мога много дълго да пиша в тази посока, но все още съм твърде повлияна от думите на Kate Bassford, която е написала брилянтната статия "Моля не помагайте на децата ми" (в превод тук).
   Не се смятам за перфектна, нито много опитна майка, но съм обнадеждена за бъдещото поколение, срещайки все по-често родителски разсъждения в тази посока.
   Защото способността на дъщеря ми да се справя сама ми е по-скъпа от скъсаните клинчета и ожулените обувки.

сряда, 5 юни 2013 г.

наизустяването не е учене

   Изнесоха статистиката на резултатите от външното оценяване след 4 клас. Учениците са се представили най-слабо на теста по Български език. Обяснението - за първи път въпросите са свързани предимно с разсъждения върху кратък текст.
   Оказва се, че уменията на четвъртокласниците за разбиране на текст и свободното изразяване на мнение са нещо неусвоено в училище. Препрочитам изпитния вариант и си мисля - нима децата не могат да мислят? Затрупването с информация и шаблонното й използване май води до информираност, но не и до поумняване. Зубренето ли се завръща на мода или постоянният лесен достъп до всякакви справочници вече не се нуждае от логика и обработка на данните в (уж) нагънатото ни сиво вещество?
   Когато баща ми е бил ученик, в часовете по математика са заучавали сбора на числата наизуст. Докато аз преподавах математика, обяснявах принципите на смятане. Защото ако знаеш как, няма нужда да запаметиш всички възможни варианти (то е и практически невъзможно в доста области, не само в математиката).
   За какво са ни знанията, ако си нямаме идея кога, как и къде да ги прилагаме? Преди години баща ми обясни, че в университета няма да ми преподадат всички необходими знания по специалността. Каза ми: "Те ще ти дадат основата и ще те научат как да учиш. Оттам нататък от теб зависи да надграждаш." Нима това е неприложимо и в началната степен на образование? Българската образователна система и без това е насочена в криворазбрания стремеж да направи невръстните ни сънародници енциклопедия във всички възможни сфери на познание. Факти, факти, факти. Завидно голям процент от тях просто се изпаряват с времето. Ако не бъдат систематизирани, приложени и обяснени в своята взаимовръзка.
Уважаеми колеги учители, мили родители, не тъпчете главите на децата със суха информация. Научете ги да учат, да мислят, да прилагат знанията. Така има по-голям шанс нещо от налятото с фуния да остане трайно.

вторник, 4 юни 2013 г.

Какво ни превърна от деца във възрастни I

   Днес бях на гости на моя много скъпа приятелка и двете й прекрасни дъщери. Насред веселата игра едната от тях изпадна в неистов рев. Днес беше за играчка, преди няколко дена, защото искаше сладолед. Конкретната причина е без значение.
   Удиви ме следното - това малко 4-годишно дете, повече от 30 минути плака, вика, тропа и въобще използва целия си арсенал, за да покаже колко много настоява да постигне своето. Замислих се, кога и защо губим търпението и увереността да отстояваме желанията си? Това не е първото дете, което изявява такова постоянство и последователност. Моята дъщеря проявява същата упоритост. Както и май повечето деца под 6-7 години, които познавам.
   Ние възрастните ли успяваме да пречупим този непоколебим устрем или времето и ситуациите ни показват, че не можем да постигнем всичко, което поискаме? Какво стопява увереността ни и скъсява упоритостта ни?
Казвам ви - децата притежават завидни качества! Като родител поемам отговорността да направя всичко по силите си, да не ги променям, а да се опитам да ги канализирам в креативна, вместо в деструктивна посока.
   Защото ние хората нямаме добри и лоши черти. Имаме навика да ги използваме с различна стратегия.

понеделник, 3 юни 2013 г.

Keep walking?

   Напоследък се замислям за тънката линия между упоритостта и ината.
   Когато човек силно желае нещо, не спира да мисли за това, но все не го постига, трябва ли да продължи да упорства или да се откаже? Как да разбера дали си заслужава да заприличам на магаре или по-добре да спра и да запазя достойнство (или каквото е останало от него)?
   Интересно как обществото оценява личните битки. Ако след години борба някой е постигнал мечтата си, независимо от болката, лишенията и ред други загуби, той е герой! Не се е отказал! Вземете пример от него! Но води ли още борбата е инат, глупав оптимист, утопист... Всички освен него вижат ясно колко непостижима е мечтата му.
   Кои битки да избирам? Как да оценя шансовете си за успех? Критерии? Наръчник? Съвет?...

четвъртък, 2 май 2013 г.

Оставам с розовите очила

   Не трябвало да вярвам в приказки... реалният живот не бил сюжет на холивудска продукция... да съм махнела розовите очила...
   Реалност... мда, живеем в неуредена държава и се справяме не с помощта на институциите, а въпреки тях. Ежедневието ни е стрес, стрес, стрес, но нима прескочихме поредния празник или повод да се посмеем? Борим се с агресия, екологични катастрофи, неизлечими болести и постигаме мечти! Да, живеем всяка секунда и НЕ пропадаме!
   Да си махна розовите очила! Защо? Именно те ми помагат да продължа! От дете съм мечтателка и макар и не велики, постигам копнежите си един по един... Познавате дъщеря ми, нали? Да не би да я има, защото спрях да вярвам? Напротив!
   Защо тогава да престана да мечтая, че ще срещна човек, който ще ме погледне и ще си каже: "Няма да позволя тя да плаче! Нито от болка, нито от безсилие." Защо да не вярвам, че съществуват принцове, които обичат своите принцеси? И дори да са на изчезване, защо да не вярвам, че са способни на това? Можем значи да се справяме ежедневно с помията, в която газим, да преодоляваме планини, но не можем да се борим за човека, с когото споделяме живота си?... Разбира се, че имаме силата. Липсва ни желанието! Всички били станали егоисти. Всички... това понятие вероятно обхваща... всички?
   Ако се чувствате добре, погледнете човека до себе си. Той е причината. Може да ви се струва, че не е направил това, което ви ощастливява, но замисляли ли сте се, че комфортът да не се чувствате обиден, тъжен, самотен... ви е осигурен точно от този човек?
   Та казвате, трудно е да поставиш другия пред себе си... Непосилно е в мелачката на ежедневието да не си егоист... Човек се раждал и умирал сам... Мога дълго да продължа в тази посока. Истината е, че малките камъчета обръщат колата, но и малките жестове галят душата. Не е необходимо да ни сваляте звезди! Просто не правете това, което ни кара да плачем... Не ни наранявайте... Не ни позволявайте да се чувстваме самотни...
   Не е вярно, че човек се ражда сам! Аз бях до дъщеря си, когато се появи на бял свят. Баща й също. И така, както години наред вярвах, че един ден ще я прегърна, така ще продължавам да вярвам, че някой ден ще бъда принцеса... в очите на някого!

вторник, 26 март 2013 г.

299 ден

Ако зависеше от теб, ето така щеше да излизаш на разходка.

понеделник, 25 март 2013 г.

298 ден

С теб сравнително често пътуваме и ти много обичаш сама да си събираш багажа. Уви, според теб, друго, освен чорапи и обувки, не ти е необходимо.

неделя, 24 март 2013 г.

297 ден

Когато те гледам как се стремиш да направиш нещо, което искаш, ти се възхищавам! Ти не виждаш ограничения и не търсиш помощ, просто опитваш отново и отново.

събота, 23 март 2013 г.

296 ден

Понякога се чудя как е възможно хем постоянно да правиш бели, хем да носиш само радост.

петък, 22 март 2013 г.

295 ден

Още си малка, за да постигаш кой знае какви успехи, но всеки път, когато те заведа някъде, се гордея, че съм твоя майка!

четвъртък, 21 март 2013 г.

294 ден

От бебе си усмихната, но откакто започна да се шегуваш и закачаш преднамерено, лъчезарността ти е неизмерима.

сряда, 20 март 2013 г.

293 ден

Когато спиш, изглеждаш така спокойна... Така е, защото това е времето, в което "на спокойствие" обмисляш лудориите си. А дори краката ти покават, че те не са малко.