неделя, 1 юни 2014 г.

Първоюнско



   Признавам си, трудно реших какво да напиша за 1 юни. Това е празникът, който хем най-много обичам, хем най не доумявам…
   Аз не просто обожавам децата и в частност дъщеря си и племенниците си. Години наред водя вътрешна борба и пак се връщам към професията си, която смятам за призвание, а именно работата с деца. И не на последно място – никога не позволявам детето в мен да порасне или дори да заспи. Разбира те ли колко мой е този празник?
   Знам, че обичате децата. Знам, че осъзнавате какъв безценен дар са. Знам и какво е години наред да прегръщаш децата на другите, борейки се за свое… Знам! Затова на днешния ден ще си позволя да ви призова следното: Превръщайте всеки възможен ден в 1 юни. Нека детето ви не очаква празника с нетърпение, защото постоянно се чувства специално. Надувайте му балони у дома, слагайте свещички на всеки сладкиш и се забавлявайте заедно на люлките винаги, когато ви хрумне.
   Днес гушнете и целунете колкото може повече деца! Кажете им, че са вълшебни и че ги обичате! А утре, направете същото!

сряда, 8 януари 2014 г.

Моите 5 закона като родител

1. Обичай го
Независимо дали е твое генетично продължение или е осиновено, припознато или дори временно "твое" Дете - най-важното е да го обичаш! Ама не просто да го твърдиш, а да го чувстваш дълбоко в сърцето си. Толкова сигурно, че когато го погледнеш, дори в това време да му викаш, то - Детето да е сигурно, че го обичаш. Такова каквото е! Не защото носи щестици, има очарователни букли или е преминало кастинга на "България търси таланти", а въпреки дребните си недостатъци, белите и тройката по Музика.
Да го обичаш означава и да го уважаваш. Детето, колкото и да е малко, е личност. И като такава трябва да бъде уважавано, прието в цялата си същност. Само така то ще расте уверено и спокойно.
2. Вярвай му
Ако Детето ти те лъже, то е защото ти няма доверие, че ще приемеш истината му. Покажи му доверието си, иградете заедно взаимно такова. Детето трябва да знае, че има на кого да се довери не само когато има проблем, но и когато е в плен на чувствата си или дори мислите си. То ще има нужда да споделя и радости и неволи. Бъди до него!
3. Грижи се за него
Не, не го обгрижвай до дълбоки старини. Дори не и до плитки младини. Даже най-добре го научи да няма нужда от теб. Но това най-лесно и пълноценно ще стане, ако е уверено, че си зад него "когато" и "въпреки". То не ти принадлежи, не е играчка, нито приятел, длъжен да е до теб до гроб. Детето е душа, оставена ти за съхранение. Ти трябва да му помагаш, докато укрепне и поеме по своя път. Нека знае, че там някъде те има.
4. Прояви търпение
Детето сякаш идва от друг свят и има нужда от адаптация. Не само физическа. Ти си този, който бавно и полека ще му подаде ръка и ще го научи да живее в нашия свят, живота на възрастните. Това ще стане постепенно, затова по-добре прояви търпение в процеса на неговото израстване. Не му повтаряй нито "чакай", нито "побързай", защото Детето не живее с твоето темпо и често ритъмът ви ще се разминава... докато осъзнаете, че всеки има свой собствен танц.
5. Играй
Влез в света на Детето, покажи му, че се интересуваш от него, преживяванията му, мислите, чувствата, дори интересите му. Обедини двата свята - на Детето и на възрастния, за да не се чувства то изолирано и чуждо от всичко твое. Така то ще пожелае да порасне и бъде родител като теб, а ти, опознавайки го, не само ще го разбереш, но и ще го обикнеш още повече. Ако повече от това въобще е възможно.

Вратът не е шия

   В живота на една жена детето НЕ замества мъжа!
   Моля, спрете да ми повтаряте: "Не си сама, имаш прекрасно дете! Знаеш ли колко жени мечтаят за това?!" Да, знам! Знам и колко хора мечтаят да имат покрив над главите си и колко просто да могат да ходят... Да, благодарна съм, че до мен сладко спи едно чудо на природата. Но моля ви, въобще не е същото! Ама хич!
   Има аспекти в живота, които не могат да бъдат заменяни. Да споделяш с приятелите си не е същото като да си близък с родителите си, любовникът не замества нито най-добрия приятел, нито спътника в живота и все така нататък и така нататък...
   Кога животът ми стана толкова объркан?... Години наред мечтах за дете, а през това време погубих брака си. Сега имам това, за което бленувах, но не е същото... В неделя сутрин ми се иска да правя палачинки, мляко с какао и кафе за двама, а не само за мен... Просто не е същото... Почивният слънчев ден с детето в парка  ... не е същият, когато приседна сама на пейката, докато то играе... не е! Вие така ли си представяте своя живот? Аз не.
   Сега, когато тъкмо започнах да подреждам парчетата на своя едно по едно, осъзнах, че е твърде вероятно мястото на едно от най-съществените да си остане празно... Докато бях млада и що-годе привлекателна, не успях да намеря човекът, с когото да съм в хармония. Какви са шансовете да го направя сега..., завъртяна в кръга работа на няколко места, битовизъм, задължения от всякакво естество и... грижи за детето. Да, детето. Най-ценното. Най-важното. Не, не е проблем, че няма кой да го гледа, за да излезна на среща... защото никой не ме кани на такава...
   Започнах да звуча самосъжалително, нали? Ами, признавам си - силна съм, справям се сама, имам и роднини, и приятели, но ми липсва мъжката прегръка, липсват ми боксерките под леглото, липсва ми третата четка за зъби.
   И няма какво да ги замени.
   Няма.


петък, 6 декември 2013 г.

удобните обувки

   Обичам да прехвърлям по някоя мъдра мисъл за живота поне веднъж дневно. Все едно да си погледна късметчето към кафето. Интересно как доста често прочитам точно, ама точно това, което ме засяга в момента.
   Една такава мисъл вчера ми пасна като направена по поръчка обувка: «Когато вземаш решение за живота си, използвай принципа за новите обувки - другите могат да кажат как ти стоят, но само ти знаеш дали са ти удобни!» Почувствах някакво облекчение, че не само аз тихичко си казвам «Ето така трябва да правя!»
   Замислих се колко често постъпвам пряко «разумното» решение и как близките ми хора вече служебно казват: «Знам, че няма да ме послушаш и ще постъпиш както си решила, но все пак..» Няма все пак! Не разбрахте ли? Правилни и грешни решения има само принципно. И да, принципите са нещо важно, хубаво и полезно, но животът не е математика и изключенията често са повече от правилото. Няма две идентични ситуации, няма две еднакви души, какво остава да има идентична комбинация от такива.
   Затова заявявам отново – дори някой да иска и успее да обуе моите обувки, пак няма да усети какво и къде точно ми убива, нито да му доставят същото комфортно усещане, както на мен.
   Изпитвам жал към хората, които стъпват «като в паници» или едва крачат от мазоли, но не сменят обувките си, само защото «трябва да са с тези»! Но пък всеки сам е отговорен за решенията, които взима и винаги сам си носи последствията от тях. А това на какво да позовем преценката си също е решение.
   Аз решавам да си нося удобните обувки!

вторник, 19 ноември 2013 г.

празната възглавница


    Поглеждам часовника – 6,08. Будна съм вече почти от час. Не заради алармата на телефона. Заради камбаната в сърцето. Онази, най-старата на света, която кънти, когато нещо е умряло. Още една част от сърцето ми... безвъзвратно унищожена, но носеща постоянна болка. 
   Не мога да стана от леглото. Там ме държи най-хубавото нещо – дъщеря ми. Гушнала се е в мен и спи спокойно с цялата си невинност. Протяга ръчичка и я увива около врата ми. А аз си мисля защо вместо да се наслаждавам на това, будувам с мисълта, че няма друга ръка, която да гушне мен и друг врат, около който аз да увия ръка. 
   Първо се замислям за ценностите. Не, не е това. После за даденостите. И това не е. Приоритети, светоглед? Тц! Сещам се дори за пирамидата на потребностите. Сигурно има поне 5 теории и начина да се обясни поредната ми безсънна нощ. Вероятно дори са повече. 
   Не мисля, че е алчност да имаш неща, които милиони хора по света нямат и пак да копнееш за нещо. Благодарна съм, че не пиша тези редове от някоя болница. Благодарна съм, че дори имам въможността да ги пиша. Защото мога да чета, защото имам ток и компютър, интернет дори. Не съм свита в кашон на някоя гара. Имам и хладилник, с храна в него. Поглеждам тревожно часовника, защото ще закъснея за работа. Да и това имам. А до мен сладко се протяга мечтата, за която се борих 6 години. Какво повече искам ли? И аз си зададох този въпрос. За пореден път. 
   Има ли аспекти в живота ни, които ако са оплескани се чувстваме зле? Универсални ли са? Защо не можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на това, което имаме, без да мислим за това, което ни липсва? 
   Признавам си, че ми е трудно да преценя в каква степен приемам някои неща за даденост и доколко това влияе на везните ми. Знам обаче какво ги вади от равновесие и едно от тях е усещането за любов. Когато то е подложено на съмнение, сякаш всичко в мен се срива. Опитвам да компенсирам с работа, с творчество, с ежедневни занимания, които да отвличат вниманието ми и да запълват времето ми. Обръщам се към приятелите си, прегръщам дъщеря си, но вечер, когато заспивам сама и се събуждам пак така... е тогава е най-трудно. 
   Със сигурност празната възглавница е въпрос на мой избор. Между какво е трябвало да избирам обаче е значителен фактор. Това уви не прави усещането по-приятно. 
   Иска ми се да завърша тези мисли с някой позитивен апел или с крилата фраза, но нищо не ми се струва подходящо. Затова просто ще кажа – ето какво ме държа будна... и тази нощ.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Съветите на Софи III

Инатът или как да постигнем всичко, което искаме

    Чувала съм мама да казва, че поставянето на цели и постигането им било нещо важно. Аз съм още малка и затова и целите ми са малки - да се повозя на любимата въртележка, да получа онази страхотна кукла, която видях в магазина, да си хапна шоколад, да си легна по-късно... ей такива неща.
   Ето как постигам всичко това:
   * Винаги първо опитвам "с добро". Това е обратното на "насила". Мама все повтаря, че така било за предпочитане. Не мога да не се съглася. Усмивки и мили очи - така правя аз.
   * Ако не се получи, започвам да се моля и да се пазаря. Това не знам какво означава, но мама не го одобрява, защото когато й кажа "моля те, само още веднъж", тя казва: "не се пазари!" Все пак не пречи да опиташ, може и да се съгласи да те пусне на въртележката, ако си хапнеш кремчето или се съгласиш на друго "важно и полезно нещо".
   * В повечето случаи обаче, мама казва: "НЕ". Тук е моментът да не се откажеш! Настоявай! Повтаряй, искай пак!
   * Започни да правиш всичко, което дразни мама. Дърпай я за крачола, викай, хлипай, реви, тропай с крак, легни демонстративно на земята (внимавай да не е в някоя локва, защото тогава ще я вбесиш и ще загубиш битката, заради новото провинение, а и е неприятно да си мокър и да те преобличат на улицата). Идеята е да я накараш да ти каже: "Добре, айде, само престани!"
   * Воала! Целта е постигната! Не забравяй, че това е битка, в която по-търпеливият печели. Всеки отказ на мама от първоначалното "не" е доказателство, че може тя първа да се предаде.
   Допълнителни трикове:
   * Добре е да се отказаваш от време на време от спора, за да не накараш мама да предприеме по-крайни мерки. Не забравяй, че все пак родителите имат повече търпение от нас, а и знаят някои трикове. Ако се опитат да те разсеят с нещо друго интересно, не забравяй по-късно пак да опиташ. Интересното е, че те решават, че е голяма работа дето не си забравил и понякога дори поощряват това качество като ти позволяват исканото като награда.
   * Поискай първо нещо друго, което знаеш, че мама ще ти откаже. След това второ и тогава това, което най-силно желаеш. Има голяма вероятност мама да се притесни, че все ти отказва и най-накрая да ти разреши да постигнеш набелязаната първоначално цел.
   И така - това е моят скромен опит. Утре имам уговорка да обменим още идеи с едно по-голямо и печено момиче на нашата детска площадка. Тя сигурно има повече опит - все пак е на 5 години!

 


сряда, 13 ноември 2013 г.

5 причини, поради които детето в мен обича Коледа, макар вече да не вярва в добрия старец

   Коледа наближава. Календарът ми не мисли така, но щандовете в магазините усърно ме подсещат, че е време да се замисля над декорацията на дома и избора на подаръци.
   И макар вече да знам, че не добрият белобрад старец пуска подаръците през комина, детето в мен се вълнува много по това време на годината. Ето защо:
   Подаръците
   Не познавам човек, който не обича подаръци. Може би такива са просто хората около мен... и аз не правя изключение! Признавам си, че дори ми доставя по-голямо удоволствие да избирам и подарявам, отколкото да получавам. Да видиш усмивката на любим човек, след като разопакова изненадата ти е нещо неповторимо!
   Украсата
    Е, не е ли по-красив градът, когато е облян в светлини и цветове? Аз лично никога не бързам да сваля украсата след празниците. Почти всяка година оставям част от нея до края на януари. Дори ми се иска целогодишно да виси някъде у дома поне един гирлянд с лампички. Ей така, да ми е светло всеки ден.
   Семейните събирания
   В забързаното ежедневие (това направо си стана устойчиво словосъчетание) все по-рядко успяваме да отделим време не само за приятелите, но и за семейството си. Чудесен повод да се съберем, да си поговорим, да прекараме време заедно.
   Приповдигнатото настроение
   Дали е коледен дух или радост, че предстоят почивни дни,  повечето хора определено са някак по-усмихнати с наближаването на Коледа. Може и да е временно, но малко оптимизъм никога не вреди. А и без това напоследък в страната ни липсват поводи за това.
   Ароматът на портокали и канела
   Няма как да не спомена и слабостта си към всичко, което гали сетивата ми. Не само очите и сърцето ми се пълнят с ухание от красотата наоколо и веселото настроение. Ароматите на Коледа ми създават усещането за уют и топлина. Портокали, мандарини, канела, мед, свещи, огън в камината... ммм обичам да ми мирише така!
   И аз като децата си казвам - ехаааааааааа, Коледа наближавааа!