мила дъще

   Мила дъще,

  Знаеш ли какво осъзнах? Ти не си моя, но аз съм твоя.

  Как така ли? Много просто – никой никого не притежава, а и не бива!

  Да, част от мен даде твоето начало. И ние винаги ще имаме нещо общо.

  Ти растеше в мен, но само докато не стана готова да дишаш сама. Беше част от тялото ми само временно. Носех те и се грижех за теб, но не те притежавах. И така, както дойде моментът, в който да се отделиш от мен физически, ще дойде и този, в който ще поемеш сама по своя път.

  Ти и аз сме две отделни личности. Аз бях до теб, когато започна своя живот, но се надявам да ме няма, когато го завършиш. Ние с теб вървим една до друга и макар да ми се иска още дълго да е така, знам, че пътят ни не е общ.

   Вселената събира хората, за да си помагат. Тя ме направи твоя майка. Да се грижа за теб, докато станеш самостоятелна.  Да те науча на това, което знам и мога. Ти, в замяна на това, ми носиш радост всеки миг, дефиниращ щастието ми и ме учиш на безусловна любов.

  Частица от мен завинаги ще е част от теб. Частица от теб завинаги ще е част от мен.

  Ти не си моя, но аз съм твоя. И за мен това е чест!

   С обич, мама

училищна суматоха

   С наближаването на 15 септември напрежението расте като геометрина прогресия. Но струва ми се повече у родителите, отколкото у бъдещите ученици. Особено тези на първолаците.
   Разтревожени майки изпълват телевизионния ефир, интернет пространството и темите за разговор в заведенията. За недостатъците на образователната ни система може дълго да се говори. И както всичко, свързано с възпитание и обучение, аспектите, които са сочени като трънливи, не са едни и същи. Но... един стана особено актуален в последните години и той ми се струва наистина съществен.
   Стресът! От новата социална роля (за първокласниците), от новите задължения и отговорности, от новия режим, от новите учители, от новите съученици... от всичко ново, което предстои. Чудя се обаче, защо това се изживява като негативна емоция, а не като радостно вълнение?... Защото всичко е въпрос на очаквания и предварителна настройка. И ние, родителите, сме тези, които рисуваме перспективата пред децата си и от нас зависи в какви цветове ще я окрасим.
   Преди ден-два, в  сутрешен телевизионен блок, майка на бъдеща второкласничка се възмущаваше от сложността на учебния материал в първи клас, от огромното количество учебници и помагала, от целодневния престой на детето в училище и от какво ли още не. Всичко това правело ходенето на училище трудно и стресиращо за детето. Не можело ли като в еди-коя-си европейска държаво всичко да е под формата на игра. Бих могла да опонирам на всяко едно нейно недоволство и то аргуменирано, но не това е най-важното. През цялото време дъщеря й с тъжни очи обясняваше за стреса и трудностите, които е изживяла през изминалата година. Когато все пак дадоха думата и на учителката, поканена като страна в дискусията,  тя се опита да каже, че не всичко е толкова черно и че децата с нетърпение очакват да видят съучениците си след ваканцията. С облекчение чух как момиченцето смутено сподели под нос и собствената си радост от това да ходи на училище...
   Майката подчерта как не си спомня на нея да й е било толкова трудно навремето. Ще вметна обаче, че нищо вече не е същото в училище - нито учебниците, нито съдържанието им, нито системата, но не са същите и: учителите, учениците, родителите, дисциплината, уважението и... отношението към цялата институция.
   Аз пък си спомням друго: очаквах с нетърпение 15 септември не само заради завърналите се от ваканция съученици. Знаех, че ме чакат нови неща за научаване, нови мигове за изживяване, нови приятелства за създаване. И за това имаха вина родителите ми. Никога няма да забравя как заедно се готвехме за новата учебна година. Подвързвахме тетрадки, лепяхме етикети, а мама красиво изписваше името ми на тях. Попълваше бележника и личната  ми карта, приготвяше ми дрехите и новата панделка... каква гордост изпитвах! И не само че ми посочваха позитивите да съм ученичка, не само че правехме всичко заедно и това носеше допълнителна радост. Най-важното - никога не си позволяваха да коментират пред мен недостатъците на учителите, училищната организация, образователната система, качеството на учебниците, количеството на домашните работи, грешките в задачите и т.н. и т.н. Защото  трудности и пробойни в българското училище имаше и тогава и те вероятно дори са били много повече от сега. Но настройката ни беше различна.
   Може и думите ми да ви се струват носталгично и по детски оцветени, но не си спомням ходенето на училище (само по себе си като дейност) да ме е стресирало.
Това искам и за детето си - да навлезе в живота на възрастните постепенно, уверено и с очакването за нещо хубаво.