за народните будители на нашето време

   Темата е доста обширна. Затова ще се спра само на един аспект.

  Но преди това. Кои хора са народни будители? Ако отворим учебник по история, ще прочетем имената предимно на революционери, учители, поети и други религиозни и просветни дейци. Тъй като терминът навлиза в езика ни по времето на Българското Възраждане, енциклопедично бихме формулирали будител така: човек, който активно популяризира и извежда в приоритет знанието за националната история и правилната употреба на майчиния език, както и преклонението към родната култура и национален дух.

   Нека погледнем по-съвременно на този термин. Кои са народните будители на нашето време? Очевидно е, че и в момента тече период на Възраждане. Или поне е видна нуждата от него. Кой и от какъв сън ни буди? Как го прави?

   Тази вечер бях на моноспектакъла на Камен Донев "Лекция N 2 "Възгледите на един учител за всеобщата просвета"". (Първата част "Възгледите на еин учител за народното творчество" съм я посещавала два пъти през няколко години.) Втората е далеч по-сериозна и бих казала дори възпитателна. Отидете да гледате Камен Донев - титан на сцената и мисълта. Моля ви! За мен този творец е един от най-значимите народни будители на нашето време. Спектакъл с мисъл и послание. Почувствах се горда, че припознах убежденията и размислите си в неговите думи. Той няма да ви поучава. Той ще ви накара да се замислите. Ще ви подбутне, ще ви разбуди. Убедена съм. Но това не са само думи. Вие можете да срещнете Камен Донев и на улицата, сред протестиращите.

   Така изглежда в моите очи будителят - човек с позиция, самосъзнание и ценности. Човек, имащ смелостта да заяви всичко това на висок глас. Човек, използващ дарените му от природата таланти, за нещо, което не просто ще остави следа. За нещо, което има смисъл и въздействие тук и сега.

Какво ни превърна от деца във възрастни II

  децата живеят днес, а възрастните вчера и утре

   Замислих се за времевото измерение при децата и възрастните.
   За децата всичко се случва тук и сега. Опитайте се да обясните на едно 5-годишно хлапе, че утре ще му купите сладолед. Голям праз! Защо пък чак утре?! Не  може ли сега? Пробвайте същото с още по-малко дете и с по-къс период. За 2-годишните малчугани "после" е прах в очите. Ние възрастните пък, гледаме все или напред, в очакване на нещо или още по-зле - ровим се назад в миналото.
   Идват ми наум 2 извода: С възрастта ставаме по-търпеливи и донякъде по-наивни, че това, което искаме може и да се случи някъде по нататък. Това е обнадеждаващо, защото истината е, че вкусната питка втасва бавно. Често умението да чакаме се възнаграждава. (Е, само ако е под формата на търпение, упоритост и постоянство, но това е друга тема.)
   Притеснява ме, обаче това, че губим способността да се наслаждаваме на тук и сега. Не е ли ясно, че когато днес се превърне във вчера, можем да изпитваме или носталгия или съжаление, т.е. нищо, което да ни радва? Има и още по-лош (според мен) вариант - в препускане да гоним утре, дори не сме забелязали днес.
   С годините сякаш пропорционално се увеличава и продължителността на всичко, което изживяваме. Удивително е колко бързо децата сменят не само настроението си, но и времето, за което се отдават на преживяването. Всякаш всичко се случва динамично и дори експлозивно. Качете го на въртележката и детското сърце е подскочило на мига, а не на 3-тата обиколка. Накарайте го да си тръгне по-рано от площадката за игра и краят на Света е настъпил, преди да сте довършили обяснението колко важна работа имате да вършите. Купувате нова кукла - спи с нея няколко дена (максимум) и повече не я поглежда. Процесът може да бъде ускорен, ако междувременно се появи нова играчка. Непознато момченце е взело кофичката му - рев, докато не намери с какво друго да си играе в пясъка.
   (Тук вероятно ако сте чели част първа на темата, вече си казвате "Да, бе, да! А разкаваше какво завидно постоянство изявяват децата, когато искат нещо." Не, не си противореча. Разглеждам всичко в мащаб. За едно 4-годишно дете половин часово настояване си е упоритост, именно на фона на горепосочените примери. От своя страна, вие какво грандиозно постигнахте с 30-минутно упорство?)
   Забележете обаче, как се променя всичко това с възрастта. На тийнейджъра ви ще му отнеме месеци, преди да поиска нов телефон или друг модел кецове. Но той и ще ви се цупи също толкова време, защото не го пуснахте на онзи купон.
   Помислете си сега за колежката, която вече втора година ви поздравява вяло и мрънка зад гърба ви, понеже на коледното парти танцувахте с колегата от Човешки ресурси, на когото тя беше хвърлила око. А колко време обсъждахте екскурзията до о. Тасос миналото лято? Още се усмихвате при спомена за първото "мамо" и за розата, с която се появи съпругът ви на първата среща, нали?
   Опитайте да си спомните всички любовни трепети, които сте имали от... ами от колкото назад можете да се върнете. Прави ли ви впечатление, че с възрастта все по-трудно хлътвахте до уши и все по-трудно понасяхте разделите? А в училище как беше? Всяко момче беше любовта на живота ви, скъсването беше като малка смърт, а появяването на нов обект на чувствата ви, зависим единствено от следващия купон или лагер.
   Какво се случва с нас? Дали просто не опознаваме по-добре времевите измерения на всичко случващо се, опит ли натрупваме или променяме начина, по който възприемаме Света?
   Иска ми се да мога да прекарвам повече време тук и сега. Да задържам за по-дълго хубавите преживявания и да забравям с лекота неприятните. Знаете ли кой ми помага да се справям все по-успешно с това си начинание? Дъщеря ми.
   Опитайте и вие да поглеждате, поне от време на време, на Света през детските очи. Повярвайте ми - не само е по-шарено и слънчево, но е и предимно с цветовете на дъгата. Защото няма нищо лошо в дъжда, а и той все някога спира.
   
  

всеки има нужда от внимание

   Скоро мой приятел, на когото предстои да стане баща, ме попита кое според мен е най-важното нещо, което трябва да прави като родител. Отговорих му: "Винаги бъди сигурен, че дететото ти е убедено, че го обичаш и моля те, като приятел, родител и педагог, всеки ден му отделяй поне един час внимание."
   Живеем в свят, в който от жизнено важно значение е да си самостоятелен. Живеем във време на отчуждение и електронна комуникация. Живеем в стресирано ежедневие и нямаме време за нищо друго, освен за работа. И някакси с времето, ние възрастните сме се адаптирали към това (в една или друга степен). Но детето има потребност да усеща любов и закрила. А това не става като сложим в креватчето му плюшено мече с надпис "I Love You"!
   Човекът по природа е социално животно. "Нищо ново", ще си промърморите вие... "То пък един социум... Всички напоследък са изперкали!", ще добавите вече по-разпалено. Всички ние имаме нужда от личен контакт с други човешки същества. Макар да сме посвикнали с отчужението и дори преднамерено да го търсим. Но то ни липсва и всеки от нас го търси или компенсира по свой начин. Обаче всичко това има вкус на соево кюфте! Имитация. Заместител.
   Преди няколко дена се подложих на 7-часово пътуване с автобус. Осем години редовно пътувах между Пловдив и Варна и не помня да е имало случай, в който да не се запозная с някого и да си говорим през голяма част от времето. Хората сякаш само чакат повод да започнат разговор и веднъж преодоляли дистанцията на тишината, показват колко много им е липсвало това. Сякаш са мълчали с векове! Попитайте някого в метрото на коя спирка трябва да слезнете, за да стигнете до НДК и уверявам ви, ще си поговорите с човека до вас поне до следващата метростанция. Преди няколко дена пътувах пак до Варна. В автобуса разговаряха само хората, които пътуваха с вече познат спътник. Другите четяха, слушаха музика, ровеха си из телефоните или просто зяпаха през прозореца. Едва дочакаха автобусът да спре за почивка и залепиха по един мобилен телефон за ухото си. Аз също направих така... И си спомних с носталгия пътуванията с влак. Един да заговори в купето и всички други се включват на принципа на доминото. Веднъж дори завършихме пътуването с каре белот. А никой не понаваше никого преди това.
   Но да се върнем на децата. Те не се раждат с усвоени модели на заместващо общуване. Преди месец срещнах майката на бивш мой ученик. Потресе ме споделеното от нея през сълзи: "Г-жо Димитрова, вече общувам само с гърба на сина ми! Сяда на компютъра и не става от там. Дори не се обръща. Ама какво да направя?! Поне съм спокойна, че знам къде е и не се притеснявам дали не пие в някоя градинка или не взима наркотици..." Уважаема г-жо Х, замислете се, докато синът Ви растеше, колко пъти дойде при Вас, а Вие го отпратихте с така травиалното "Сега съм заета" или още по-грубото "Върви да си играеш и не ме занимавай с глупости!" Децата са адаптивни - бързо разбират, че възрастните са заети с "важни" неща и трябва сами да се  оправят.
   Мили родители, не бъркайте самостоятелността със самосправянето! Не се учудвайте ако детето ви не споделя с вас, когато достигне възраст, в която вие се тревожите какво се случва с личния му живот. Тогава почти винаги е вече късно. Общувайте с детето си! На всяко ниво и във  всяка дейност. И не чакайте то да има способността "да води смислен разговор". Защото всичко, което му се случва още от самото раждане Е смислено за него. Не се притеснявайте, че ще го задушите с вниманието си. В нашето ежедневие това е напрактика вече невъзможно.
   Детето има нужда от общуване и най-вече от вашето внимание. От вашето АКТИВНО внимание. Така то ще се почувства сигурно, обичано и прието от вас - значимия друг. Нека възпитаме у бъдещото поколение способността да общува и споделя, а не да се криe зад nickname или да живее в паралелна виртуална реалност.
   Не се заблуждавайте, че консумирате месо, похапвайки соево кюфте. И не се учудвайте, че след това ще усещате подуване и неприятен послевкус.

"Помогни ми да се справя сам"

   Дъщеря ми е много активна и любознателна. Още от бебе. Предполагам като повечето деца. 
   Едва пролазила, вече беше трудно да бъде ограничавана. Да си призная, първите падания бяха по-голям стрес за мен, отколкото за нея. Тя обаче много скоро ми показа, че не е рохко яйце и има вроден инстинкт за самосъхранение. Просто имаше нужда от време да започне да преценява по-реално ситуациите и обстановката. В това няма нищо страшно. Напротив. Това я направи по-внимателна, все по-бързо се успокояваше и даже често не реагираше на удряне или падане. И всеки път оцеляваше!
   Замислих се - коя е по-успешната тактика: постоянно да я придържам и да подвиквам "внимавай" или да й дам свободата сама да опознае пространството около себе си. Не ме разбирайте погрешно - ножовете вкъщи не стоят при играчките и не я водя да си играе по изоставени строежи. 
   Да, вярно е, че проходи няколко месеца след като вече можеше да се придвижва, придържайки се за дивана, стола или бутайки коша с прането. Имаше нужа от повече увереност. Опитът й обаче от препъвания и прекатурвания, я направиха по-внимателна и когато се осмели да ходи без помощ, направо протича. 
   Резултатът беше очевиден - на детската площадка рядко ми вярват колко е голяма, заради увереността и лекотата, с която се катери и си играе по различни видове приспособления.
   Принципът "учи детето да се учи само" или както още д-р Мария Монтесори го е формулирала "Помогни ми да се справя сам.", според мен е приложим във всички сфери на детското израстване. Самостоятелното дете е уверено дете. Опитът не е нещо лошо, а полезна основа за изграждането на характер и по-лесно преодоляване на препятствията.
   Мога много дълго да пиша в тази посока, но все още съм твърде повлияна от думите на Kate Bassford, която е написала брилянтната статия "Моля не помагайте на децата ми" (в превод тук). 
   Не се смятам за перфектна, нито много опитна майка, но съм обнадеждена за бъдещото поколение, срещайки все по-често родителски разсъждения в тази посока. 
   Защото способността на дъщеря ми да се справя сама ми е по-скъпа от скъсаните клинчета и ожулените обувки.

наизустяването не е учене

   Изнесоха статистиката на резултатите от външното оценяване след 4 клас. Учениците са се представили най-слабо на теста по Български език. Обяснението - за първи път въпросите са свързани предимно с разсъждения върху кратък текст. 
   Оказва се, че уменията на четвъртокласниците за разбиране на текст и свободното изразяване на мнение са нещо неусвоено в училище. Препрочитам изпитния вариант и си мисля - нима децата не могат да мислят? Затрупването с информация и шаблонното й използване май води до информираност, но не и до поумняване. Зубренето ли се завръща на мода или постоянният лесен достъп до всякакви справочници вече не се нуждае от логика и обработка на данните в (уж) нагънатото ни сиво вещество?
   Когато баща ми е бил ученик, в часовете по математика са заучавали сбора на числата наизуст. Докато аз преподавах математика, обяснявах принципите на смятане. Защото ако знаеш как, няма нужда да запаметиш всички възможни варианти (то е и практически невъзможно в доста области, не само в математиката).
   За какво са ни знанията, ако си нямаме идея кога, как и къде да ги прилагаме? Преди години баща ми обясни, че в университета няма да ми преподадат всички необходими знания по специалността. Каза ми: "Те ще ти дадат основата и ще те научат как да учиш. Оттам нататък от теб зависи да надграждаш." Нима това е  неприложимо и в началната степен на образование? Българската образователна система и без това е насочена в криворазбрания стремеж да направи невръстните ни сънародници енциклопедия във всички възможни сфери на познание. Факти, факти, факти. Завидно голям процент от тях просто се изпаряват с времето. Ако не бъдат систематизирани, приложени и обяснени в своята взаимовръзка.
  Уважаеми колеги учители, мили родители, не тъпчете главите на децата със суха информация. Научете ги да учат, да мислят, да прилагат знанията. Така има по-голям шанс нещо от налятото с фуния да остане трайно.

Какво ни превърна от деца във възрастни I

   Днес бях на гости на моя много скъпа приятелка и двете й прекрасни дъщери.  Насред веселата игра едната от тях изпадна в неистов рев. Днес беше за играчка, преди няколко дена, защото искаше сладолед. Конкретната причина е без значение. 
   Удиви ме следното - това малко 4-годишно дете, повече от 30 минути плака, вика, тропа и въобще използва целия си арсенал, за да покаже колко много настоява да постигне своето. Замислих се, кога и защо губим търпението и увереността да отстояваме желанията си? Това не е първото дете, което изявява такова постоянство и последователност. Моята дъщеря проявява същата упоритост. Както и май повечето деца под 6-7 години, които познавам.
   Ние възрастните ли успяваме да пречупим този непоколебим устрем или времето и ситуациите ни показват, че не можем да постигнем всичко, което поискаме? Какво стопява увереността ни и скъсява упоритостта ни?
  Казвам ви - децата притежават завидни качества! Като родител поемам отговорността да направя всичко по силите си, да не ги променям, а да се опитам да ги канализирам в креативна, вместо в деструктивна посока. 
   Защото ние хората нямаме добри и лоши черти. Имаме навика да ги използваме с различна стратегия.

Keep walking?

   Напоследък се замислям за тънката линия между упоритостта и ината.
   Когато човек силно желае нещо, не спира да мисли за това, но все не го постига, трябва ли да продължи да упорства или да се откаже? Как да разбера дали си заслужава да заприличам на магаре или по-добре да спра и да запазя достойнство (или каквото е останало от него)?
   Интересно как обществото оценява личните битки. Ако след години борба някой е постигнал мечтата си, независимо от болката, лишенията и ред други загуби, той е герой! Не се е отказал! Вземете пример от него! Но води ли още борбата е инат, глупав оптимист, утопист... Всички освен него вижат ясно колко непостижима е мечтата му.
   Кои битки да избирам? Как да оценя шансовете си за успех? Критерии? Наръчник? Съвет?...