за срещата ми със Слънцето

   Хубаво е, когато заспиш за по-дълго, някой да те събуди.
   За мен това направи Слънцето. Нали се сещате - топло погалва бузките, погъделичква нослето и предизвестява новия ден. Новото начало. То не го направи нарочно, просто Слънцето си е такова - свети и топли. Благодаря му, че изгря и над мен. Това промени всичко!
   Сега съм изпълнена с енергия и виждам Света по-ясно - като в слънчев ден. Живея и дишам с жажда и апетит. И се наслаждавам на всичко ново, което денят ми поднася.
   Веднъж полетяла обаче, подобно на Икар, аз исках да се приближа до Слънцето още и още. И съдбата ми беше същата - изпепели ме! Падайки надолу горях и плаках... Докато накрая съвсем се стопих и тупнах на земята.
   Но аз съм истински сървайвър. Феникс един вид. И тук на поляната, сред своите приятели - тревата и цветята, научих, че всеки има свое място в природата и от него зависи дали ще се наслаждава или ще се стреми към недостижимото.
   Аз пак ще летя, защото вече знам, че имам крила. И ще се усмихвам, защото цветята около мен са уханни.
   А то, Слънцето, ще продължи да си грее, но все там - далече от моята планета...
   Но пък нали вече съм будна!

"Мéче!"

   Най-новата кодова дума у дома е "Мéче!" Изказана едновременно като молба, изпълнена с трепет, и в същото време ясна и категорична команда. Хубавото е, че с удоволствие изпълнявам нареждането и с не по-малко желание се наслаждавам, пускайки поредната порция "Маша и мечока".
   Не си спомням как попаднах на това бижу, творение на класическата руска анимационна школа, но скоро разбрах, че почти няма семейство с малко дете, в което сериите да не са записани в bookmark менюто. Направи ми впечатление, че родителите с усмивка повтарят някои от фразите на Маша - невероятно хлапе с огромни зелени очи, което непрекъснато опознава Света, обръщайки го с главата надолу.
   Интересно как много от нас припознават отрочето си в този събирателен образ на любопитното дете, което се превръща в истинско бедствие за всички пораснали, правейки типичното за всеки малчуган - да играе по цял ден! И ако може не само. И ако може всичко, което поиска, да се случва веднага. И ако не го получи, да настоява. И ако няма кой, да се справи по своя си начин - вривявайки всичко наоколо. Понякога дори буквално. 
   Започнахте ли да се чудите що за мазохизъм е това да се забавлявам със същото, от което ми се приплаква в реалността? Ами причината е в другия герой - мечока. Огромен, добродушен, невероятно търпелив. Образът на родителя, който поправя щетите след Маша и се грижи за нея, макар да иска да се занимава със "сериозни" и "важни" неща. Като всеки родител. Онзи, на когото излиза пушек от ушите, но не може да заспи спокойно, докато не се увери, че мъничето е добре. Той не говори и въпреки успява да учи, възпитава и прави щастливо крехкото същество.
   Та, освен че се забавлявам заедно с дъщеря си, аз се уча как да бъда търпелива и находчива. Да приемам за естествено това, че се забърква в неприятности, чисто по детски, не осъзнавайки рисковете и последиците. И как моята роля не е да я науча да стои мирно и кротко, а да съм помощник в израстването й.
  Насладете се на хумора, детайлите и прецизността на тези кратки, но забавни и поучителни анимационни серии. Убедена съм, че след няколко от тях и вие ще запеете "Зееемля в илюминаааторе!" Защото, повярвайте, от тази перспектива Земята наистина изглежда по-цветна!

кафето на една майка

От година и осем месеца аз не използвам алармата на телефона си. Защото се събуждам по най-хубавия начин – с дъщеря си. Всяка сутрин пълна догоре с енергия и ентусиазъм да посрещне новия ден! Честно, не знам как я генерира и дали няма начин да започне да я използва поне малко по-късно... но това е тя – малкият изследовател, жаден за живот!

След сутрешните ритуали в банята идва и моят ред да заредя батериите... с чаша живителна течност. Това отдавна обаче не случва по метода „да-седна-да-си-изпия-кафето”.

Навикът да излизаме всеки ден навън се създаде някак си естествено. Първоначално аз самата изпитвах нуждата да се измъкна от въртележката „памперс-кърмене-приспиване”, а и смятах, че детето е добре да подиша свеж въдух, бил той и зимен.

И така, първите месеци пиенето на кафе се оказа още по-голям кеф, щом малкото ангелче заспи блажено в количката, а аз подвия крак в компанията на приятелка или хубава книга.

Скоро обаче, да лежи по гръб и да гледа облаците се оказа недостатъчно за нарастващите интереси на дъщеря ми. С идването на пролетта дойде и желанието й да се навдига, да пипа, мачка и придърпва каквото има около себе си. Да оглежда разлистващите се дървета и общо взето всичко, което се движи и/ или издава звук. Все по-често замествах количката със слинг и кафепиенето стана домашно.

Невероятно е колко много започваш да се наслаждаша на нещо, което обичаш, но не можеш да си позволиш, когато ти се прииска. С овладяване на сядането и пролазването на малката ми изследователка, престоят вкъщи се превърна в обща игра, а разходките в поход. Опитах да пия кафе в крачка, но резултатът беше кафеви петна по мен и количката много, удоволствие – никакво.

А когато дъщеря ми проходи... свободното ми време буквално се занули и го изполвах предимно за нещо по-практично, като например да оправям щетите от неспирното й любопитство. Разните там домакински прозаичности вършех, вечер след като тя заминеше за страната на сънищата. О, какво блаженство беше да заспи навън, а аз да приседна на сянка... и да пия кафе на спокойствие!

Звуча ли ви вече като пристрастена? Чашата не беше задължително да е пълна с кафе, важен беше ритуалът – един вид медитация!