Какво ни превърна от деца във възрастни II

  децата живеят днес, а възрастните вчера и утре

   Замислих се за времевото измерение при децата и възрастните.
   За децата всичко се случва тук и сега. Опитайте се да обясните на едно 5-годишно хлапе, че утре ще му купите сладолед. Голям праз! Защо пък чак утре?! Не  може ли сега? Пробвайте същото с още по-малко дете и с по-къс период. За 2-годишните малчугани "после" е прах в очите. Ние възрастните пък, гледаме все или напред, в очакване на нещо или още по-зле - ровим се назад в миналото.
   Идват ми наум 2 извода: С възрастта ставаме по-търпеливи и донякъде по-наивни, че това, което искаме може и да се случи някъде по нататък. Това е обнадеждаващо, защото истината е, че вкусната питка втасва бавно. Често умението да чакаме се възнаграждава. (Е, само ако е под формата на търпение, упоритост и постоянство, но това е друга тема.)
   Притеснява ме, обаче това, че губим способността да се наслаждаваме на тук и сега. Не е ли ясно, че когато днес се превърне във вчера, можем да изпитваме или носталгия или съжаление, т.е. нищо, което да ни радва? Има и още по-лош (според мен) вариант - в препускане да гоним утре, дори не сме забелязали днес.
   С годините сякаш пропорционално се увеличава и продължителността на всичко, което изживяваме. Удивително е колко бързо децата сменят не само настроението си, но и времето, за което се отдават на преживяването. Всякаш всичко се случва динамично и дори експлозивно. Качете го на въртележката и детското сърце е подскочило на мига, а не на 3-тата обиколка. Накарайте го да си тръгне по-рано от площадката за игра и краят на Света е настъпил, преди да сте довършили обяснението колко важна работа имате да вършите. Купувате нова кукла - спи с нея няколко дена (максимум) и повече не я поглежда. Процесът може да бъде ускорен, ако междувременно се появи нова играчка. Непознато момченце е взело кофичката му - рев, докато не намери с какво друго да си играе в пясъка.
   (Тук вероятно ако сте чели част първа на темата, вече си казвате "Да, бе, да! А разкаваше какво завидно постоянство изявяват децата, когато искат нещо." Не, не си противореча. Разглеждам всичко в мащаб. За едно 4-годишно дете половин часово настояване си е упоритост, именно на фона на горепосочените примери. От своя страна, вие какво грандиозно постигнахте с 30-минутно упорство?)
   Забележете обаче, как се променя всичко това с възрастта. На тийнейджъра ви ще му отнеме месеци, преди да поиска нов телефон или друг модел кецове. Но той и ще ви се цупи също толкова време, защото не го пуснахте на онзи купон.
   Помислете си сега за колежката, която вече втора година ви поздравява вяло и мрънка зад гърба ви, понеже на коледното парти танцувахте с колегата от Човешки ресурси, на когото тя беше хвърлила око. А колко време обсъждахте екскурзията до о. Тасос миналото лято? Още се усмихвате при спомена за първото "мамо" и за розата, с която се появи съпругът ви на първата среща, нали?
   Опитайте да си спомните всички любовни трепети, които сте имали от... ами от колкото назад можете да се върнете. Прави ли ви впечатление, че с възрастта все по-трудно хлътвахте до уши и все по-трудно понасяхте разделите? А в училище как беше? Всяко момче беше любовта на живота ви, скъсването беше като малка смърт, а появяването на нов обект на чувствата ви, зависим единствено от следващия купон или лагер.
   Какво се случва с нас? Дали просто не опознаваме по-добре времевите измерения на всичко случващо се, опит ли натрупваме или променяме начина, по който възприемаме Света?
   Иска ми се да мога да прекарвам повече време тук и сега. Да задържам за по-дълго хубавите преживявания и да забравям с лекота неприятните. Знаете ли кой ми помага да се справям все по-успешно с това си начинание? Дъщеря ми.
   Опитайте и вие да поглеждате, поне от време на време, на Света през детските очи. Повярвайте ми - не само е по-шарено и слънчево, но е и предимно с цветовете на дъгата. Защото няма нищо лошо в дъжда, а и той все някога спира.