празната възглавница

    Поглеждам часовника – 6,08. Будна съм вече почти от час. Не заради алармата на телефона. Заради камбаната в сърцето. Онази, най-старата на света, която кънти, когато нещо е умряло. Още една част от сърцето ми... безвъзвратно унищожена, но носеща постоянна болка. 
   Не мога да стана от леглото. Там ме държи най-хубавото нещо – дъщеря ми. Гушнала се е в мен и спи спокойно с цялата си невинност. Протяга ръчичка и я увива около врата ми. А аз си мисля защо вместо да се наслаждавам на това, будувам с мисълта, че няма друга ръка, която да гушне мен и друг врат, около който аз да увия ръка. 
   Първо се замислям за ценностите. Не, не е това. После за даденостите. И това не е. Приоритети, светоглед? Тц! Сещам се дори за пирамидата на потребностите. Сигурно има поне 5 теории и начина да се обясни поредната ми безсънна нощ. Вероятно дори са повече. 
   Не мисля, че е алчност да имаш неща, които милиони хора по света нямат и пак да копнееш за нещо. Благодарна съм, че не пиша тези редове от някоя болница. Благодарна съм, че дори имам въможността да ги пиша. Защото мога да чета, защото имам ток и компютър, интернет дори. Не съм свита в кашон на някоя гара. Имам и хладилник, с храна в него. Поглеждам тревожно часовника, защото ще закъснея за работа. Да и това имам. А до мен сладко се протяга мечтата, за която се борих 6 години. Какво повече искам ли? И аз си зададох този въпрос. За пореден път. 
   Има ли аспекти в живота ни, които ако са оплескани се чувстваме зле? Универсални ли са? Защо не можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на това, което имаме, без да мислим за това, което ни липсва? 
   Признавам си, че ми е трудно да преценя в каква степен приемам някои неща за даденост и доколко това влияе на везните ми. Знам обаче какво ги вади от равновесие и едно от тях е усещането за любов. Когато то е подложено на съмнение, сякаш всичко в мен се срива. Опитвам да компенсирам с работа, с творчество, с ежедневни занимания, които да отвличат вниманието ми и да запълват времето ми. Обръщам се към приятелите си, прегръщам дъщеря си, но вечер, когато заспивам сама и се събуждам пак така... е тогава е най-трудно. 
   Със сигурност празната възглавница е въпрос на мой избор. Между какво е трябвало да избирам обаче е значителен фактор. Това уви не прави усещането по-приятно. 
   Иска ми се да завърша тези мисли с някой позитивен апел или с крилата фраза, но нищо не ми се струва подходящо. Затова просто ще кажа – ето какво ме държа будна... и тази нощ.