Беше ми трудно да си призная, но фактите са си факти. Няма как някой да заеме място в сърцето ти, ако там се е настанил друг. И не си тръгва. Или по-точно не го пускаш да си тръгне.
Сами ли си причиняваме самотата? Ние ли спускаме бариерата за всеки следващ или вселената не ни го изпраща, защото още не сме готови? Струва ми се, че най-гадната степен на самотата е не когато си сам, а когато искаш някой конкретен да е до теб, а не е. Независимо от причината.
Мога ли да съм господар на сърцето си и да кажа: "Господине, моля, освободете мястото!"? Уж няма невъзможни неща... а понякога нещо толкова просто се оказва най-трудното. Дори напрактика всичко да е приключило, понякога остава все още желанието, мечтата, надеждата. Да се откажеш дори от възможността още един миг да сте заедно - ето това понякога е препъни камък. Не мисля, че е въпрос на желание. По-скоро на копнеж. Това е проблемът - сърцето не може да бъде практично. Не и моето!
Всъщност, макар да боли, не съм сигурна, че искам да се науча да обичам по друг начин...
