Кутия. Голяма и луксозна, но кутия. С капак и панделка дори. Аз живея в нея. Да ми завиди човек. Всичко си имам вътре. Толкова се трудих за тази кутия. Да я украся, да я подредя и ох, да! Да не забравя да не я затварям! С времето, за да не се напраши всичко вътре, малко по малко придърпвах капака и затягах панделката. Тясно е, не дишам, не виждам светлината и небето. „Ти луда ли си?! Всеки иска да е в твоята кутия! На сигурно, на топло...” Но в кутия. И стоя в нея и си повтарям, че човек не може да има всичко и трябва да прави компромиси. Но така и не си повярвах, че това е единственият вариант. А толкова се старах да се убедя!
Някъде във
времето, една мишка се появи и започна да ръфа по мъничко ъгъла на кутията. „Колко
нахално”, помислих си в началото. Но тя продължи. Гриз, гриз... и в кутията се
процеди глътка свеж въздух. „Мишанке, гризни още малко, моля те”. Гриз, гриз...
влезна и лъч светлина. Ммммммммм ... С въздуха и светлината, нахлуха и
спомените. За това какво беше преди кутията. И затова защо не исках да й слагам
капак.
Странно... Преди
да се настаня в кутията нямах страх от нищо. Всеки ден беше живот. Имаше много
болка, но имаше свобода. Беше обаче и самотно. И тогава намерих кутията. Вътре
беше топло, сигурно и всички казваха, че няма по-голямо щастие от това да си
намериш подходящата кутия. Да я подредиш, да се настаниш удобно и да я напълниш
с други малки мишончета. Сега, когато всичко това е факт, защо все повече се
доближавам до прегризаното ъгълче и се опитвам да си вдъхна от онова, което е
навън. Да си спомня коя съм. Дали съм мишка, която е родена да обикаля свободно
или съм бижу, на което тази луксозна кутия толкова отива? От страх да не загубя
кутията и всичко в нея, загубих себе си...
Звучи ви
претенциозно? Да имаш всичко и да не си доволен. Всичко? Според кого? За кого?
Вижда ли някой отстрани какво е в душата на другия? Дали е щастлив. Дали е
верен на себе си. Съмнявам се!
В човешката
природа няма правила и формули. Ние сме различни и това ни е хубавото. А щом
всеки е уникален, то не е ли уникален и неговият начин да е щастлив?
Питате се какво
стана с мишката, която прогриза ъгълчето на кутията. Ами не знам. Всеки път,
когато се доближа до дупката, за да я попитам, тя бяга и мълчи. Връща се от
време на време. Гризва по още малко. Напомням ми за себе си и пуска още
светлина и свеж въздух. Не зная защо го прави. Играе си някак си. Това я
забавлява. Знам, че нямам бъдеще с нея. Няма да си спретнем наш си кашон, без
излишни удобства, но и без капак. Но може да потичаме заедно. Да закусим по
бучка сиренце, да подразним някоя котка.
А кой знае...
краят на историята? Никой! И в това му е хубавото на живота. Да не знаеш утре
какво ще бъде. Да се вълнуваш от предстоящото и да го поглъщаш с апетит.
Добре, че се
появява по някоя нахална мишчица от време на време. Да ни напомни, че сме живи
и винаги имаме избор и шанс да бъдем напълно щастливи. А дали ще го направим –
това зависи изцяло от нас!
